Когато морският фар се събуди през нощта, намери до себе си приятел- снежния човек. Снежният човек, блестеше под лунната светлина, а одеждата му сякаш всичките звезди от вселената побрала! Независимо от усмихнатия си вид и оранжев нос, той е най-тъжното същество на земята. Той знаеше кога ще умре. По-точно знаеше как. Всичките възможни начини това да се случи са едни от най-ужасяващите! Оплака се на фара и завързаха един дружелюбен разговор, и завързаха едно силно другарство. Двама дебели чичковци, с бели шкембета, на ръба на морето, мечтаещи на глас.
Мина се немина и снегът започна да се топи. Из цялата морска градина стърчаха от дебели, по-дебели бъдещи снежни трупове. Беше топло утро. Фарът хъркаше като стар изгнил кораб, а до него снежният човек бавно се топеше. Двете миди, служещи му за очи, паднаха върху мократа земя. Той си науми, че просто си е затворил очите и се превърна в грамаден водопад, шумящ с дробовете на оперен певец. Цветя, които само можеше да си представя, хвърчаха около него- красиви и смели. Той се пльосна с все сила в една буйна река. Тя пък, хукнала дива устремена към безкрайното море, го понесе на гърба си. Паднаха му и тенджерата-шапка, и копчетата, и метлата, и носът-морков. Дебелите му снежни телеса увиснаха в появилата се гъста мъгла. Фарът се събуди и светна. Обърна се към снежния човек, но от него беше останала само една усмивка.
0 comments:
Post a Comment