Walk a mile in my shoes

Моите обувки страшно много обичат да танцуват. Няма значение, че за да стигнат до момента с танците те изминават дълъг път от изпитания, които най- малкото ги мърсят и им изтъркват подметките. Какви изпитания ли? Ха, в нашата столица те изобилстват!
Моите обувки започват равния си марш от митичния Студентски град. Още с излизането си от блока те спират рязко и се оглеждат за по- безопасен път( разбирай такъв с по- малко кал и повече здрави плочки). След като са пресметнали и изчислили по кой марширут ще е най- благоприятно да тръгнат, те се отправят към спирката. Там заварват множество себеподобни, които потропват нервно и задружно в такт, премръзнали, чакайки от един час автобус номер деведесет и четвърти. Автобусът пристига и настава въстание. Всички обувки тръгват като по зададен сигнал да се качват и тъпчат. Те се настъпват, ритат, блъскат, развързват... изобщо никакво уважение помежду си! Може би и заради това са само едни обикновени обувки. Ех, ако бяха хора отношението им сигурно щеше да е друго... :)
В автобуса се настанихме близо до прозореца( все пак обичам да гледам през него, а и така времето минава по-бързо). Кецовете ми изплезиха езици срещу чифт розови платформи с панделки. Любов от пръв поглед, но за тяхна жалост трябваше да слизаме след светофара. Запрепускахме по тротоара, както само ние си знаем и можем, предусещайки хубавата вечер. Обувките ми се спряха пред една просната на улицата, прясно боядисана с дебели бели ленти на червен фон, зебра. След като зебрата им стана напълно безинтересна, те се огледаха наляво и надясно. Колите профучаваха като космически кораби покрай тях и ръмжаха, сякаш се намираха в джунгла. Най- накрая един стар и раздрънкан москвич спря за да им направи път. Те се обърнаха към него, усмихнаха се в знак на благодарност и пресякоха улицата.
След половин час вече се намирахме в уютната и китна кухня на Апартамента. Иззеха ми пластмасовата бутилка минерална вода, защото обитателите там са много еко и грийн, което си е похвално в наши дни. Настанихме се удобно в централния салон и се разприказвахме. Обувките ни се гледаха умно и подочуваха разни странни и непознати думи за тях като: фейсбуук, скайп- а, мейл- а, блог- а. Те от своя страна се бяха загледали в най- долния рафт от една библиотека срещу тях, върху който изпъкваше книгата „ От София до Бургас по вода” и се стреснаха. Не обичаха пясъка и решиха, че е време да си ходим. Отправихме се няколко чифта обувки към Хамбара, където е много тъмно, задушевно, средновековно и даже леко мистично. Пианистът свиреше ли свиреше, а кецовете потропваха ли потропваха доволно. Моментът с танците наближаваше и те го усещаха.
Подът вибрираше така приятно под краката им. Това беше познатото приятно вибриране, предизвикано от силната музика. На дансинга се мятаха и въртяха множество обувки. Моите кецове обаче се насочиха към тоалетната. Там беше едва ли не по- претъпкано от самия дансинг. Безброй обувки, чакащи на опашка за да влязат в някоя от кабинките( или както пеят N.E.R.D- All the girls standing in the line for the bathroom…), а писоарите стояха строени и самотни. Какво ли толкова правят тези хора и защо се бавят, чудеха се обувките, нетърпеливи да потанцуват.
Когато най- сетне се отпуснахме и затанцувахме, обувките ми нямаха спирачки... докато не срещнаха отново розовите платформи с панделките от автобуса. Приближиха се едни към други и тогава се случи нещо странно. Кецовете ми забелязаха, че дясната платформа има по панделката си някакъв бял прах и си спомниха белия магически прах от тоалетната. Изплезиха езици и се обърнаха. Обърнаха се, спряха да танцуват и си тръгнаха. Качиха се на някакво такси и обратно към Студентски град. От тогава танцуват в къщи и си припяват Dance, Dance, Dance на Lykke Li.

And here is the rest of it.